Airiños, airiños, aires

Airiños, airiños, aires,
airiños da miña terra,
airiños, airiños, aires,
airiños levaime a ela.

Sin ela vivir non podo,
non podo vivir contenta,
que a donde queira que vaia
cróbeme unha sombra espesa.
Cróbeme unha espesa nube
tal preñada de tormentas,
tal de soidás preñada
que a miña vida envenena.
Levaime, levaime, airiños,
como unha folliña seca,
que seca tamén me puxo
a callentura que queima.
¡Ay! si non me levás pronto,
airiños da miña terra,
si non me levás, airiños,
quisais xa non me conesan,
que a frebe que de min come
vaime consumindo lenta,
e no meu corazonciño
tamén traidora se ceiba.

[…]

Levaime, levaime, airiños,
levaime a donde espera
unha nai, que por min chora,
un pai que sin min n´alenta,
un irman por quen daría
a sangue das miñas venas,
e un amoriño, a quen alma
e vida prometera.
Si pronto non me levades
¡ay! morrerei de tristeza,
soia, nunha terra estraña
donde estraña me alomean,
donde todo canto, miro,
todo me dice ¡Estranxeira!

¡Ay! miña probe casiña!
¡Ay! miña vaca vermella,
años que balás nos montes
pombas qu´arrulás nas eiras,
mozas que atruxás bailando
redobre das castañetas,

[…]

¡Ai! quen fora paxariño
de leves alas lixeiras
¡Ai! con que prisa voara
toliña de tan contenta,
para cantar á alborada
nos campos da miña terra!
Agora mesmo partira,
partira como unha frecha,
sin medo as sombras da noite,
sin medo a noite negra;
e que chovera ou ventara,
e que ventara ou chovera,
voaría, voaría
hasta que alcansase a vela.
Pero non son paxariño
e irei morrendo de pena,
xa en lagrimas convertida,
xa en sospiriños desfeita.

[…]

Non permitás que aquí morra,
airiños da miña terra,
que inda penso que de morta
hei de sospirar por ela.
Aínda penso, airiños, aires,
que dimpois de morta sea
e aló polo campo santo,
donde enterrada me teñan,
pasés na calada noite
runxindo antre a folla seca,
ou murmurando medrosos
antre as brancas calaveras;
inda dimpois de mortiña,
airiños da miña terra,
Heivos de berrar: “ ¡Airiños,
airiños, levaime a ela!

Бриз лек, бриз свеж

Бриз лек, бриз свеж,
лек бриз от моята земя;
бриз лек, бриз свеж,
лек бриз, отнеси ме у дома.

Далече от дома съм сякаш мъртва,
щастие не сещам,
и където и да се запътя,
дебела сянка ме обгръща.
Гъст облак ме обвива,
натежал от бури;
натежала от самотност,
живота мой отравя.
Отнеси ме, отнеси ме, бриз лек,
като крехко и малко листо,
понеже съм суха
от пареща горещина.
О, ако скоро не ме вдигнеш,
бриз лек, от моята земя,
ако не ме отнесеш, бриз лек,
никой нивга не ще ме познае.
Понеже треската, която ме изгаря
докрай ще ме изпепели
и ще избуи предателски
в самото ми сърце.

[…]

Отнеси ме, отнеси ме, бриз лек,
отнеси ме, където ме чакат:
майка, която рони сълзи по мен,
баща, който не може да диша без мен,
брат, на когото бих дала
и кръвта от моите вени
и любим, на когото обещала съм
душата и живота си.
Ако скоро не ме вдигнеш,
о, в нещастие ще погина,
сама в чужда страна,
където чужденка съм за всеки
и накъдето и да се обърна,
всичко ми нашепва, че не съм оттук.

О, моя родна стряха, дом мой!
Моя червеникава галисийска крава!
Овни, които блеят в планината,
гукане на гълъби в овършаните дворове,
подвиквания от ергени, докато танцуват,
биене на кастанети,

[…]

О, само да бях мъничка птичка
с леки и бързи криле!
О, толкоз бързо бих подхвръкнала,
от щастие примряла,
да пея на зората,
в долините на моята земя и дом!
Бих напуснала веднага,
като стрела бих изхвърчала,
безстрашна пред нощните сенки,
безстрашна пред най-черната нощ.
Не ще ме спрат ни дъжд, ни вятър,
не ще се спра пред дъжд и вятър,
ще летя високо в небесата,
докато не видя родната си стряха.
Но не съм аз пойна птица
и ще умра във своята болка,
изтерзана вече от сълзи
и от въздишки отмаляла.

[…]

Не позволявайте тук да умра,
бриз лек на моята земя,
макар да мисля, че и мъртва
ще въздишам по дома.
Все си мисля, мой свеж бриз,
че когато само пепел съм,
ще отдъхна в гробището,
във земя, която ме покрива,
и където отминаваш в дълбините на нощта,
преобръщайки нападали листа,
шумолейки страховито
между черепите избелели,
след като целуне ме сладката смърт,
бриз лек на моята земя,
ще се провикна силно: „Бриз лек,
Бриз лек, вдигни ме у дома!”

TRADUCIÓN AO BÚLGARO DE TSVETANKA ELENKOVA, tirado de Galisiiski pesni (Small Stations Press, 2014)

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

DESCARGAR CARTEL-POEMA

descargar-pdf
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

< VOLVER A ROSALÍA É MUNDIAL
Share